Снимка: iStock

Европа посрещна 1989 г. с еуфорията на освобождението и с вярата, че историята е приключила в нейна полза. Днес, три десетилетия по-късно, тази дата изглежда като моментът, в който континентът се отказа от стратегическото мислене и го замени с институционален автоматизъм. Падането на стената даде шанс за архитектура на сигурността, индустриална реформа и енергийна независимост. Вместо това Европа избра да управлява чрез формуляри. Тя отвори границите, но затвори въображението си.

Парадоксът е брутален. Във връзката НАТО–ЕС след 1945 г. Европа печелеше големите спорове: социален договор, външна търговия, дисциплина на парите. След 1989 г. тя започна да губи новите: енергия, индустрия, дигитален суверенитет, обща отбрана. Едно поколение по-късно континентът се оказа едновременно зависим от американския чадър и уязвим от руския газ, едновременно критичен към Китай и вплетен в неговите вериги за стойност. Опитът за стратегическа автономия се превърна в стратегическа безтегловност.

Германия, моторът на следвоенното възстановяване, е учебник по грешно калибрирана енергийна сигурност. Зависимостта от руския газ набъбна далеч отвъд разумните прагове и се превърна в индустриален данък върху цяла Европа, когато тръбите секнаха, а цената на алтернативата се оказа двойна: инфлация и ерозия на конкурентоспособност. Франция – политическият архитект на интеграцията – подхрани дубиозната илюзия, че бюджетните правила и регулаторните пакети могат да заместят реалната обща отбрана. Югът прие еврото като билет към конвергенция, но често получи дефлационна котва; Северът прие ролята на кредитор, но се оказа заложник на собствения си догматизъм. С течение на времето линията „постоянни кредитори – постоянни длъжници“ престана да бъде метафора и се превърна в география на недоверието.

Еврото, въведено с надежда да предотврати френско-германска фрактура и да балансира доларовата хегемония, донесе дисциплина, но и хронична слабост в търсенето. Начинът на мислене „каквото е необходимо“ спаси валутата през 2012 г., но легитимира навика да се реагира само в криза. Европа се научи да оцелява, но не и да расте. В структура, където компромисът е метод, а политическата воля – променлива, централната банка стана временен заместител на обща фискална доктрина. Когато паричната политика носи цялата тежест, икономиката започва да ходи накуцвайки.

Външният свят не остана на пауза. Америка, която гарантираше европейската сигурност, се върна към себе си с трезвото питане „какво печелим“; Русия показа, че търговията не обезсмисля геополитиката; Китай напомни, че глобализацията има център на тежестта, и той не е в Брюксел. Европа бе улучена от три фронта – енергийния шок, индустриалното изместване и технологичната зависимост. Точно в момента, когато ѝ трябваха евтина енергия, мащаб в индустрията и капитал за дигитален преход, тя разбра, че е изгубила и трите.

Политиките се управляват от страх да не бъде наранен поредният национален интерес – германската бюджетна добродетел, френският индустриален патриотизъм, италианският банков компромис. Европейският проект се превърна в сума от резерви, а не в произведение от амбиции. Когато идва нова криза – от дълга до енергията и отбраната – мисленето се заменя от „временни механизми“ и „изключения“. Резултатът е предсказуем: повече документи, по-малко траектория.

И все пак истината е по-проста от докладите. Европа не загуби пътя си, защото направи една голяма грешка; тя го загуби, защото прекрати разговора за целта. Декарбонизацията е правилна, но без индустриален гръбнак тя става бреме. Дигиталната трансформация е задължителна, но без собствени полупроводници, облачни платформи и данни – тя е фасада. Сигурността е неделима, но без бюджет и индустрия за отбрана – тя е пожелание. Демографията не чака; дългът не забравя; светът не се върти около правилата, които Европа пише за себе си.

Има ли изход? Историята не приключва, когато стените падат; приключва, когато спрем да строим мостове. Европа може да се върне към ролята си на автор, ако превърне любимите си думи в лагери за действие: общ пазар в обща индустриална политика; зелена сделка в евтин, предвидим ток за фабриките; стратегическа автономия в съюз от реални производствени капацитети; цифров суверенитет в собствена изчислителна мощ. Това не са лозунги, а инвестиции, стандарти и риск. И да – цена, която трябва да се плати за бъдеще, което не е сигурно.

Падането на стената отвори пространство. То не обеща посока. Тази посока се печели всеки ден – с решения, които понякога боли да вземеш. Европейската идея винаги е била повече от договори: тя е инстинкт за общност, която отказва да бъде периферия на нечия чужда стратегия. Континентът ще започне да се възстановява не когато напише следващия регламент, а когато ясно осъзае: нуждата да произвеждаме, да защитаваме и да просперираме тук. Останалото е техника.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.