Снимка: iStock

В Брюксел днес се обсъжда не просто бъдещето на климата, а бъдещето на европейската икономика. След десетилетие, в което Европейският съюз водеше света по зелени цели и регулации, идва моментът на трезвата сметка: може ли континентът да запази лидерството си, без да плати с конкурентоспособността си. Планът на Европейската комисия да намали емисиите с 90% до 2040 г. се превръща в новата линия на напрежение – не между политици и активисти, а между индустрия и оцеляване.

Зад дебатите за „енергийна трансформация“ стои проста икономическа аритметика. Енергията в Европа е повече от два пъти по-скъпа от тази в САЩ и Китай. За индустриите на Германия, Франция и Италия това е не просто разход, а стратегическа бариера. Европейските компании, които доскоро бяха флагмани на устойчивостта, сега предупреждават, че зеленият преход заплашва да се превърне в деиндустриализация.

На заседанието канцлерът Фридрих Мерц настоя за по-бавен темп на намаляване на квотите по системата за търговия с емисии, която ще обхване и транспорта и сградите. Това е деликатен баланс – колкото повече Европа натиска по линията на емисиите, толкова по-силно индустрията натиска спирачката. Финансовият министър на Германия го формулира откровено: „Декарбонизация не трябва да означава деиндустриализация.“

Франция също не стои настрана – тя настоява за по-строга защита на вътрешния пазар чрез въглероден митнически механизъм и протекционизъм за стоманодобивния сектор. Финландия и Швеция пък искат ревизия на правилата за горите, които за тях са и ресурс, и инструмент за улавяне на въглерод. Всеки настоява за „обща цел“, но на различна цена.

Исторически, Европа винаги е успявала да превърне кризите в архитектура. Енергийният шок от 1970-те роди интеграцията на пазара; кризата от 2008 г. — банковия съюз. Но днешното предизвикателство е по-дълбоко: да съчетаеш зелена трансформация и икономическа устойчивост, без да се разкъса социалната тъкан. Защото високите сметки за ток не са просто статистика — те са политически риск.

Психологическият фон е на нарастващо изтощение. Избирателите, които преди десет години виждаха „зелената сделка“ като морален дълг, днес я възприемат като лукс. Инфлацията, цените на жилищата и несигурността на работните места започват да изместват климатичния идеализъм. Страхът в Брюксел не е, че Европа ще се откаже от климата, а че може да го направи чрез урната.

Фундаментално, икономическата география на света се променя. Докато САЩ и Китай подкрепят своите индустрии с масивни държавни субсидии, Европа отговаря с квоти и стандарти. Резултатът е неравен старт. Дори след рекордното увеличение на възобновяемите енергийни източници — до 24,5% от общото потребление, — континентът плаща най-високата цена за електричество в индустриализирания свят. И ако в предишната декада Европа беше етичният лидер на климатичния фронт, днес тя рискува да се превърне в жертва на собствената си добродетел.

Лидерите вече не говорят за „постигане на нетна нула“, а за „реалистичен темп“. Еуфорията на Брюкселските декларации се сменя с прагматизма на националните сметки. Отделните държави започват да търсят индивидуални изключения, временни отстъпки, национални буфери. Зеленият съюз започва да се държи като съюз на интереси.

Паралелно, външният фон се помрачава. Второто излизане на САЩ от Парижкото споразумение под управлението на Доналд Тръмп и блокирането на международния данък върху корабните емисии подкопават глобалната рамка. Европа остава сама в първата линия на климатичната амбиция, докато останалите сили пренареждат приоритетите си към енергийна сигурност и индустриален протекционизъм.

Това е сблъсък между визия и реалност. Зеленият преход беше замислен като проект за морално лидерство – доказателство, че икономиката може да бъде и устойчива, и печеливша. Днес се оказва, че между тези две думи стои цената на електричеството, сметката на потребителя и страхът на политиците. Европа не губи идеята си; тя губи темпото си.

В крайна сметка, климатичната трансформация няма да се провали от липса на технологии, а от липса на синхрон. Ако Европа намери начин да обедини индустриалния си инстинкт с екологичния си идеализъм, тя може отново да бъде пример. Ако не — ще стане огледало на своите противоречия: зелена в декларации, но сива в практика.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.