Снимка: iStock

Историята рядко се повтаря, но този път ехото е оглушително. През 2019г. Си Дзинпин застана пред мемориала на Дългия поход и произнесе фраза, която днес звучи като пророчество: „Това е нов Дълъг поход — и трябва отново да тръгнем!“ Тогава това беше метафора за икономическата битка със САЩ; днес е реалност, в която Китай не просто участва, а диктува правилата.

Пътят към това надмощие мина през праха на редкоземните метали. Си разбра, че най-ценната суровина на XXI век не е петролът, а невидимите метали, без които няма смартфони, електромобили, сателити и ракети. Докато Вашингтон въвеждаше тарифи и експортни контроли, Пекин изгради нов арсенал — контрол върху веригата на критичните материали. Когато през април Тръмп наложи мита от над 100%, Си отговори не с думи, а с лост: прекрати доставките на редкоземни материали за САЩ. В света на глобалните зависимости това е еквивалент на стратегическо оръжие.

Оттогава Китай усъвършенства играта. Новите му регулации обхващат всеки продукт, който съдържа дори следа от китайски редкоземни елементи. Това означава, че Си може да блокира не само директния износ, но и цели индустрии в трети страни — от електромобили до системи за управление на енергията. С други думи: за пръв път след Втората световна война САЩ срещат държава, способна да използва техните собствени инструменти — контрол, санкции, технологична зависимост — срещу тях.

Вашингтон нарече това „икономическа базука“. Пекин го нарича огледало. За Китай това е акт на историческа справедливост: след векове на унижение и десетилетия, в които САЩ диктуваха правилата чрез експортни рестрикции, днес ролите са разменени. От гледна точка на Пекин, контролът върху редкоземните е реванш за историята — доказателство, че Китай вече не може да бъде спиран чрез технологии, които не произвежда.

Историческият пласт подсилва логиката. През 1949 г., когато САЩ въвеждат първите експортни забрани срещу комунистическия блок, те създават инструмент, който им гарантира технологическо превъзходство. През 2025 г. Китай прилага същата формула — но с минерали вместо микрочипове. Това е „Дългият поход“ в индустриална версия: от аграрна периферия до централна нервна система на световната икономика.

Тръмп, както и предшествениците му, осъзнава, че зависимостта от китайските материали е ахилесовата пета на американското производство. Затова настоява Пентагонът да инвестира в местни мини и алтернативни доставки. Но между амбиция и реалност зее пропаст: високите заплати, бюрократичните разрешителни и миграционните ограничения превръщат възраждането на индустрията в бавен и скъп процес. Междувременно Китай действа централно, целенасочено и без изборен цикъл.

Си демонстрира на света не просто сила, а увереност, че може да използва икономическа зависимост като геополитическа бариера. В очите на много държави това е предупреждение: ако днес можеш да ограничиш износа на материали, утре можеш да спреш цели индустрии. Резултатът е парадоксален — вместо да привлича съюзници, Пекин рискува да ги изплаши. Европа и Мексико вече обсъждат контрамерки, Африка усеща заливане с китайски стоки, а САЩ строят „минерален съюз“ с Австралия и Канада. В стремежа си да се защити, Китай може да ускори точно това, от което се страхува: нова глобална коалиция на дериска.

И все пак Си няма да отстъпи. Контролът върху веригата на снабдяване е ядрото на стратегията му — начинът Китай да оцелее, ако конфликтът с Вашингтон премине от думи към блокади. В рамките на тази логика производството е сигурност, а самодостатъчността — национална доктрина. Затова и Пекин няма да изостави фабричния си гръбнак дори когато вътрешното търсене се свива и дефлацията притиска доходите. Индустрията е щит, не просто източник на растеж.

Китай вече не играе за краткосрочна печалба, а за стратегическо време. Той знае, че икономиките на Запада са изградени върху принципа на незабавната възвръщаемост. Затова си позволява ходове, които изглеждат нерационални на борсата, но логични в дълъг исторически хоризонт. Точно както САЩ използваха контрола върху долара и технологиите, за да наложат ред след Втората световна война, Китай днес използва редките елементи на властта, за да изгради собствен ред — от дъното нагоре.

Си не воюва за победа в едно търговско споразумение, а за позиция в нова епоха. Той вече видя, че светът зависи от китайските фабрики, както преди зависеше от американския долар. В такава среда „отказът“ не е вариант, а загуба на лице. И ако историята ни е научила на нещо, то е, че лидерите, които се борят да пренапишат геополитическия баланс, не се отказват насред пътя — особено когато вярват, че са го наклонили в своя полза.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.