Снимка: iStock

В геополитиката на XXI век силицият и неонът тежат колкото стоманата и петрола. Решението на Пекин да въведе контрол върху износа на редкоземни метали не е просто търговска мярка — това е тест за влиянието на Китай и за способността на Америка да превърне криза в дипломатически капитал. След години, в които Тръмп воюваше с тарифи и изглеждаше изолиран от съюзниците си, днес същият конфликт му отваря врата към нова коалиция.

В рамките на дни Вашингтон започна да разговаря с Европа, Канада, Австралия, Индия и Япония — списък, който прилича повече на „икономическо НАТО“, отколкото на обикновена група от партньори. Министърът на финансите Скот Бесент нарече разговорите „координирана реакция на глобален риск“. Реално става дума за първия опит от години да се изгради обща стратегия за критични суровини, извън сянката на Пекин. Когато Китай извади „оръжието на материалите“, светът отговори с оръжието на страха от зависимост.

Контекстът е деликатен. Пекин настоява, че новите ограничения не са забрана, а „механизъм за управление“, но пазарите четат друго: разрешителен режим, който може да блокира износа на продукти, съдържащи дори следи от китайски елементи. Това не е търговски протекционизъм, а система за контрол на нервната система на технологиите — от батерии и магнити до смартфони и самолети. С една заповед Китай напомни, че държи почти половината от световните резерви на редкоземни метали. Но така и показа колко опасно е да държиш прекалено много.

Исторически подобни ходове рядко остават без отговор. Когато Москва спря газа към Европа, континентът за една година преструктурира енергийния си баланс. Днес, ако Пекин прекали с натиска, светът може да ускори собствената си „минна революция“ – от възраждането на добива в Австралия и Канада до старта на европейски програми за рециклиране и независим добив. В краткосрочен план Китай изглежда доминиращ; в дългосрочен може да катализира дезинтеграция на собственото си предимство.

За Тръмп този момент е политическо злато. След години на конфронтация, при която загуби доверието на съюзниците си, днес той може да предложи общ враг, който връща смисъл на трансатлантическата ос. В Европа има апетит за твърда позиция спрямо Китай, но не и за изолация. Ако САЩ покажат лидерство в осигуряването на алтернативни източници – Австралия, Африка, Латинска Америка – новият „Минерален съюз“ може да се превърне в стратегическа мрежа, сравнима по значение с енергийната архитектура на Студената война.

Психологическият пласт е ясен: Западът усеща, че Пекин премина граница. Шест месеца по-рано Си Дзинпин се опитваше да обедини държавите срещу „икономическия натиск на Америка“. Днес същите държави говорят за обединение срещу китайския натиск. Това не е просто завой в реториката – това е промяна на гравитацията. Китайската дипломация дълго играеше ролята на балансьор между съперници. Сега рискува да стане общ знаменател на техните страхове.

Геополитическият риск има и търговско измерение. Мярката на Пекин се появява в момент, когато индустрията на изкуствения интелект и зелената енергия е в най-големия си експанзионен цикъл. Всеки полупроводник, всеки мотор, всяка турбина съдържа следа от редкоземен метал. В тази логика Китай не просто контролира суровината — той докосва сърцето на бъдещите индустрии. Но колкото повече се опитва да го монополизира, толкова повече стимулира останалите да изградят паралелен пазар.

Именно тук се появява стратегическият шанс на Тръмп: да превърне икономическата фрагментация в геополитическо обединение. Ако САЩ поведат групата на демокрациите в координиран отговор – споделени запаси, инвестиции в добив, общи стандарти за критични материали – Белият дом може да се върне в ролята на архитект на световния ред, без да води войни. В света на ресурсите това е равностойно на нова доктрина.

Но има и капан. И Вашингтон, и Пекин все по-често използват търговията като оръжие. Всеки път, когато една сила затегне правилата, другата намира правно оправдание да ги копира. Китай сега прилага модел, измислен от САЩ – списъци, разрешителни, ограничения. Ако и двете страни продължат тази игра, те може да се окажат огледални, а останалият свят – уморен от двете.

Именно това е големият риск за Си Дзинпин: не санкциите, а загубата на доверие. В международната икономика доверието струва повече от суровината. Когато партньорите започнат да планират „а ако утре Китай реши друго“, веригата вече е счупена. Оттам нататък възстановяването е бавно, а влиянието – необратимо намалено.

Философският пласт е стар колкото политиката на властта: контролът е сила само докато не се почувства като заплаха. Китай показа, че може да регулира света чрез суровини. Но силата, която плаши всички, рядко оцелява дълго. Ако Тръмп успее да превърне тази тревожност в нов алианс, той ще е направил най-рядката сделка на епохата — партньорство, родено от недоверие.

Редкоземните метали са тест за това кой разбира по-добре геополитиката на зависимостта. Китай ги използва, за да затвърди мощта си; САЩ – за да възродят съюзите си. Истинският резултат ще се види не в тарифите, а в това кой ще остане източникът, към когото светът гледа, когато токът на глобализацията започне да премигва.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.