Снимка: iStock

Пазарът преживя шока от новите тарифи и продължи напред. Индексите се върнаха от ръба, прогнозите за печалби отново се стегнаха, а „AI еуфорията“ продължава да дава гръб. Но докато борсата преглъща по-високите мита с малки корекции, въпросът се измества от Уолстрийт към касовия бон: колко дълго домакинствата ще плащат цената?

Картината днес прилича на тихо пренареждане. След пандемията компаниите успяха да прехвърлят инфлацията върху клиента почти без бой: дефицит на стоки, търсене, подкрепа от държавата — всичко работеше в полза на по-високите крайни цени. Днес обаче рамката е друга. Пазарът на труда изстива, кредитът поскъпна, а потребителят следи всяко поскъпване. Затова митовете не влизат във витрината отведнъж, а на „вноски“: малко от маржа на производителя, малко от доставчика, малко от търговеца — и по една стъпка нагоре за клиента. Това е бавният предавателен механизъм, който пазарът обича, а потребителят не усеща веднага.

Исторически паралелите предупреждават. В края на XIX век митата паднаха не заради академични спорове, а заради гняв на касата — домакинствата отказаха да плащат все по-скъп внос в момент на политическа умора. Днес обществената търпимост е по-висока: веригите за доставки са по-сложни, изключенията по сектори замъгляват вината, а разказът „наказваме конкурента, защитаваме своето“ продава политически. Но аритметиката е същата. Всеки допълнителен процент мита, който се промъкне в цената на техника, облекло, домакински стоки, прави бюджета по-тесен. Първо го плащат маржовете на фирмите, после го плаща клиентът. И когато това стигне до сметката за храна и ток, политическите истории губят блясъка си.

Фундаментът е в трите скорости на пренасяне. Първа скорост: незабавна — там, където няма заместител (специфични части, електроника), цените се качват бързо. Втора скорост: забавена — при масовите стоки търговецът „буферира“ и качва на порции, за да не изплаши кошницата. Трета скорост: скрита — изваждат се промоции, намаляват се грамажи, удължават се срокове за доставка. И в трите случая ефектът е един: реалният доход на домакинствата се свива по-рано, отколкото го признава статистиката.

Психологията е на страната на търговеца… до време. Хората приемат малки, „обяснени“ покачвания — „светът е несигурен“, „разходите растат“. Но приемането се топи, когато митовете излязат от абстракцията и станат навик: първо в електрониката и домашните стоки (по-често внос от Азия), после в облеклото и аксесоарите, накрая — в хранителната кошница чрез опаковки, машини, логистика. Ако напрежението САЩ–Китай се проточи без сделка, темпът на прехвърляне към клиента ще се ускори — не с новини, а с фискални факти: по-високи митнически постъпления значат, че някой ги е платил. В крайна сметка това е данък с друго име.

Бизнесът също има лимит на търпение. Днес немалко компании „ядат“ част от митата, за да пазят оборот и пазарен дял. Но маржът е краен ресурс. Когато запасите от сравнително евтин стар внос се изчерпят и новите доставки са при по-високи тарифи, цената тръгва нагоре по-осезаемо. На тази стъпка мениджърите застават пред избора: или по-малко печалба и риск за инвестициите, или по-висока цена и риск за обемите. И в двата случая икономиката губи скорост — веднъж през инвестициите, втори път през потреблението.

Има и пазарна ирония. Докато индексите оцеляват благодарение на технологичните шампиони и силните прогнози за печалби, дребната реалност на потребителя работи в обратна посока. Ако митата добавят дори частичен процентен пункт към базисната инфлация, централната банка получава по-малко пространство за смекчаване. Това значи по-скъп кредит по-дълго и по-бавен въздух за домакинства и малък бизнес — точно там, където политиката обещава защита.

Какво да гледаме? Първо, цените в категориите „произведено в Китай“ — техника, дребни домакински стоки, части. Там пасът към крайния клиент идва най-бързо. Второ, езикът на мениджърите през отчетите: все повече компании ще обясняват „смес от по-високи входни цени и селективни корекции“ — превод: митата си намират пътя. Трето, промяната в потреблението: ако кошницата започне да се измества към по-евтини марки и отлагани покупки, търпението се пука. И четвърто, публичните приходи от мита: когато графиката върви нагоре, натискът някъде вече боли.

Пазарът може да живее с мита, защото умее да ги разнася по веригата и да ги „разказва“ в печалби. Потребителят живее с тях, докато не започне да брои по-малко в кошницата. Победителят тук ще е този, който превърне предвидимостта в защита — с ясни правила и път към намаляване на напрежението, преди касовият бон да стане политическият барометър.

*Материалът е с аналитичен характер и не представлява съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.