Снимка: iStock

Търговската шахматна партия между САЩ и Китай отново се превръща в основна тема за световните пазари, но този път изглежда по-различно. След години на взаимни санкции, митнически бариери и стратегическа недоверчивост, Белият дом под ръководството на Доналд Тръмп и вицепрезидента Джей Ди Ванс сигнализира, че вратичката за сделка с Пекин остава открехната. Това не е капитулация, нито внезапен обрат, а по-скоро опит за ребалансиране на напрежението, което вече започва да тежи и на американските компании, и на глобалните пазари. Съобщението идва в момент, когато икономическите взаимоотношения между двете най-големи икономики в света са достигнали критична точка, но също така и когато взаимната зависимост остава неизбежна.

След последния рязък изблик на реторика – с нови китайски ограничения върху износа на редки земни елементи и отговора на Тръмп, заплашващ със 100-процентни мита върху китайските стоки – напрежението достигна връх, който напомня първите години на търговската война през 2018–2019 г. Само че днес политическата математика е по-различна. Икономиката на САЩ вече не е толкова изолирана от ефектите на глобалната инфлация и нарастващите цени на суровините, а китайската икономика се бори с бавен растеж и крехко вътрешно доверие. В такава среда нито една от двете страни не може да си позволи пълномащабен конфликт, без да понесе сериозни щети. Именно затова коментарите на Тръмп и Ванс, че "САЩ искат да помогнат на Китай, не да го наранят", не са просто дипломатичен жест, а сигнал за търсене на контролирано деескалиране.

Финансовите пазари реагираха като на политическа буря – петък беше ден на паника: акциите, петрола и криптовалутите се сринаха, преди да възстановят част от загубите след неделните изявления на президента. В ранната азиатска търговия в понеделник фючърсите на S&P 500 скочиха нагоре – знак, че инвеститорите все още вярват в сценарий, при който конфликтът може да бъде овладян. Анализаторите на Goldman Sachs видяха именно това като базов сценарий: двете страни вероятно ще се отдръпнат от най-агресивните си ходове, за да удължат неофициалния „паузиращ“ период, който беше постигнат през май. Или, казано по-просто – войната няма да приключи, но няма и да се разгори отново изцяло.

Тази игра на натиск и сигнализиране за компромис е позната стратегия в стила на Тръмп. Той използва митата като инструмент за договаряне, не толкова като реална цел. Обявената дата 1 ноември за въвеждане на новите тарифи изглежда повече като тактически срок, отколкото като фиксиран ангажимент. Самият президент, пътувайки към Близкия изток, заяви, че „1 ноември е вечност“ – недвусмислен намек, че срокът може да бъде отложен, ако преговорите напреднат. Тази стратегия е позната и на пазарите: да се държи напрежението достатъчно високо, за да се постигне лост, но не и толкова високо, че да се счупи доверието.

От своя страна, Пекин отговори с дипломатическа предпазливост, но без да отстъпва. Китайското министерство на търговията призова САЩ „да спрат с постоянните заплахи от високи тарифи“ и настоя за продължаване на преговорите. В същото време китайската позиция включва важна разлика: въведените „експортни контроли“ не са забрана, а по-скоро регулаторен филтър – опит да се демонстрира сила, без да се прекъснат напълно каналите на търговия. Това е типичен сигнал към вътрешната аудитория, че Пекин не се поддава, но и към Вашингтон – че остава възможност за диалог.

Истината е, че нито една от страните не иска да бъде виновна за глобален икономически шок. И САЩ, и Китай разбират, че пазарите са твърде чувствителни, а инфлационният натиск твърде опасен, за да си позволят пълно търговско прекъсване. Ванс също очерта логиката на администрацията: „ако китайците реагират агресивно, президентът има повече карти от тях; ако реагират разумно – и ние ще бъдем разумни.“ Това е реторика, която цели едновременно да успокои пазарите и да напомни за асиметрията на силата – Китай има нужда от износ повече, отколкото САЩ от внос. Но зад тази увереност стои и уязвимост: веригите на доставки, особено в областта на редките земни метали и електронните компоненти, остават изключително зависими от Китай. Пълно отделяне би било икономически самоубийствено и за двете страни.

Големият въпрос е дали този нов кръг от търговски напрежения ще доведе до структурно пренареждане на глобалната икономика или отново ще завърши с временен компромис. През 2019 г. светът видя как риториката на „America First“ постепенно се превърна в сделка „Phase One“, която даде на САЩ символична победа, а на Китай – време за адаптация. Сега сценарият може да се повтори. Една „Phase Two“, в която митата се замразяват, а определени сектори получават облекчения, би позволила на Тръмп да запази образа си на твърд лидер и в същото време да стабилизира икономическите очаквания преди изборите. За Китай това би било възможност да избегне рецесия и да запази достъпа до западни технологии, особено в областта на AI и енергетиката.

И все пак, зад политическата реторика стои един по-дълбок процес – геоикономическото пренареждане. Светът навлиза в етап, в който глобализацията вече не е даденост, а баланс между конкуриращи се блокове. Новата индустриална политика на САЩ – субсидии за чипове, електромобили, батерии – по същество е форма на икономически протекционизъм, замаскиран като стратегическа автономия. Китай отговаря с държавно стимулиране на собствени технологични шампиони и контроли върху критични суровини. Така конфликтът между двете сили вече не е просто търговски спор, а борба за контрол над бъдещите технологични инфраструктури.

Пазарите усещат това и реагират по-нюансирано. Инвеститорите вече не гледат на всяка заплаха от тарифи като на катастрофа, а като на част от преговорна динамика. В краткосрочен план, коментарите на Тръмп и Ванс действат като „анестезия“ – сигнал, че администрацията знае, че пазарите не могат да понесат нов шок. Но в дългосрочен план този цикъл на напрежение и компромис ерозира доверието в предвидимостта на глобалната търговия. Корпорациите започват да пренареждат веригите си на доставки не защото искат, а защото вече не вярват, че статуквото ще се върне.

Един от парадоксите на този процес е, че и двете страни твърдят, че имат „повече карти“. В действителност зависимостта е взаимна. Китай не може да загуби достъпа си до американския пазар, където насочва огромна част от индустриалния си износ, а САЩ не могат да се откажат от китайските редки земни елементи, батерии и компоненти, без да рискуват сериозни шокове в стратегически сектори като отбраната и енергетиката. Така вместо студена война, светът наблюдава „топла конкуренция“ – постоянен натиск, но без скъсване на връзките.

В този контекст думите на Тръмп „САЩ иска да помогне на Китай, не да го нарани“ придобиват прагматично измерение. Това не е жест на помирение, а осъзнаване на реалността – че икономическата взаимозависимост е по-силна от политическите лозунги. Исторически, когато глобалните лидери осъзнаят границите на своята сила, пазарите намират нов баланс. Така беше и през 1985 г. с Плаза акорд, и през 2001 г., когато Китай беше приет в СТО. Днешният момент може да се окаже повратна точка от същия мащаб – не защото ще сложи край на конфликта, а защото ще го институционализира.

Финансовите пазари вече залагат на подобен изход. Инвеститорите очакват, че част от тарифите ще бъдат намалени в замяна на по-голям достъп до китайския пазар за американски компании. Goldman Sachs дори описва това като „пазарно позитивен сценарий“, при който напрежението остава, но не се превръща в шок. Това, разбира се, предполага, че и двете страни имат стимул да избегнат нов спад на глобалните пазари – не само заради политическите последствия, но и защото икономическият цикъл вече е в зряла фаза, а рецесията може да се върне като самоналожено наказание.

В крайна сметка, посланието от Вашингтон е ясно: натискът върху Китай ще продължи, но под контролиран ъгъл. И ако в миналото това изглеждаше като епизод от личната политика на Тръмп, днес е част от институционализирана стратегия на САЩ да пренареди глобалните икономически зависимости. Светът вече не живее в ерата на свободната търговия, а в епоха на стратегически търговски баланси. И колкото и противоречиво да звучи, именно отворената врата към сделка между Тръмп и Си може да се окаже първата стъпка към нова форма на стабилност – такава, която се гради не на доверие, а на взаимно осъзнат интерес.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.