Снимка: iStock

Насим Талеб предлага не катастрофа, а друг поглед: когато всички гледат към върховете, погледни към слабите шевове. Неговото „бял лебед“ предупреждение е умишлено прозаично — дългът и цената на обслужването му растат по видим и предвидим начин. Това не е онзи внезапен, невъзможен за моделиране шок; това е маршируване на цифри, които постепенно изтикват бъдещето от бюджета. Когато лихвените плащания се приближават към най-големия ред в разходите, системата не гръмва, а започва да реже от всичко, което носи растеж: инфраструктура, наука, мрежи, човешки капитал. И точно тук думата „застраховка“ звучи по-възрастно от думата „смелост“.

Тезата му тежи повече в днешния цикъл, защото възходът на пазарите не е построен върху нулева цена на парите. Той стои върху надеждата за контролирано разхлабване, докато фискът продължава да пише дефицит. Същевременно геополитиката се превърна в постоянен разход, а индустриалната политика — в код за целеви субсидии, тарифи и изисквания по веригата. Това не е среда, в която „инерцията“ сама сваля дълга спрямо БВП. Нужно е ускорение на производителността, а за него трябва спокойствие, евтина предсказуемост и капекс. Когато всеки от трите компонента се спъва в политика, рискът не е скрит — той е очевиден и подценен.

Смисълът на „белия лебед“ е и поведенчески. Пазарите обичат да вярват, че видимото е „в цената“ — че щом всички говорят за дефицит, вече няма какво да изненада. Историята показва обратното: най-скъпите грешки идват от игнорирани рискове, не от непознати. Навикът да не хеджираш, защото „всичко е включено“, е навик от ерата на безплатните пари. Днес премията за защита не е безплатна, но все още е по-ниска от цената на принудителната капитулация.

Талеб добавя две некомфортни допускания. Първо, „чудото“ като позитивен черен лебед — изведнъж да се появи технология или комбинирана политика, която прави дълга относително безболезнен — не се вижда на хоризонта. Да, AI може да повиши продуктивността, но преходът е разходоемък: изчислителна мощ, енергия, вода, кадри, нови процеси. Между обещанието и дивидента има мост от ток и бетон, който се строи с милиарди и време. Второ, растежът на Америка вече отдавна разчита на внос на талант. Ако кранът на квалифицираната миграция се затегне, иновационната машина губи обороти точно когато трябва да тегли повече от бюджета. Това не е заглавие за утре, а темп на следващите години — точно онзи тип „бял“ риск, който се подценява, докато не стане твърде скъп.

Как се превежда това в действия? С прагматични, скучни решения, които плащат сметки. Първо, за портфейл, който печели от растеж, „каската“ се вгражда отпред и е системна покупка на защита. Целта не е да печелиш от срив, а да ограничиш геометрията на загубата, ако лентата се скъса. Второ, кредит с покритие, не с обещания. В среда на ненулева лихва доходността идва от бизнеси с проверим, устойчив паричен поток и работещи фундаменти. „Висок купон“ без защити е синоним за потенциален капиталов недостиг в деня на дъжда. Трето, тактическа работа с продължителността: фиксираш дългия край, когато премията е щедра; поддържаш по-къс, когато фискалният шум набъбва и кривата става нервна. Четвърто, златото като разумна полица срещу институционална несигурност — доза, която не убива възвръщаемостта при възход, но смекчава удар при разлом. Пето, валутна хигиена: когато реалната доходност в САЩ стои над Г-10 и политическият шум е висок, хеджът срещу силен долар не е смелост, а дисциплина.

„Хеджирай“ не значи „бъди мечка“. Самият Талеб подчертава, че можеш да си конструктивен за пазарите и все пак да купиш защита. Това е различна култура на риск: печелиш бавно и търпеливо в нормални дни, плащаш малка премия, за да преживееш лошите. Математиката на оцеляването побеждава харизмата на предвиждането. А когато видимите рискове се трупат — фиск, политика, енергийни и технологични — тази математика изглежда все по-разумна.

Политическата икономия, за съжаление, не помага. Дебатът за дълга рядко се води в числа; по-често — в идентичности. Това прави разумния „микс“ (по-широка данъчна база, поетапни икономии извън продуктивните разходи, предвидима рамка за няколко години) трудно продаваем. Пазарът реагира простичко: когато не вярва на правилата за утре, вдига цената на капитала днес. И колкото по-скъпо става финансирането, толкова по-трудно е да се инвестира в нещата, които свалят съотношението дълг/БВП.

Това е клопката, срещу която Талеб предупреждава: очевидното да продължи да бъде игнорирано до момента, в който бива наказано. Изходът е банален и затова рядко популярен — превръщаш защитата в рутина, както каската на строежа. Не защото очакваш покривът да падне, а защото знаеш, че понякога пироните изпускат.

Истинският професионализъм в този цикъл не е да предскажеш завоя, а да оцелееш в него с минимални щети. Когато бюджетните артерии се стесняват, най-ценният актив е време — и хеджът е точно това: купен прозорец, в който можеш да вземеш решения, без да те кара волатилността. В свят на рекордни върхове целта не е да летиш най-високо, а да кацнеш, когато трябва.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.