Снимка: Istock

Intel винаги е бил символ на американската технологична мощ. „Intel Inside“ бе не просто слоган, а знак за върховенство в индустрия, която диктува темпото на световната икономика. Но днес тази легенда изглежда уморена. Волатилността на акциите през последните седмици — осем пъти движение с над 3% за ден — е симптом на компания, която е изгубила центъра си на тежест. И колкото и милиарди да хвърля Белият дом, истинският проблем на Intel няма да се реши с чекове.

Защото проблемът е в производството. Intel закъсня в най-важното състезание на нашето време: преходът към по-малки, по-ефективни чипове. Тайванската TSMC и южнокорейската Samsung я изпревариха с години. Докато конкуренцията произвежда на 3 нанометра, Intel още се бори да навакса след провалите с 10-нм и 7-нм технологиите. В света на полупроводниците това е пропаст, която не се запълва лесно.

Днешната нестабилност идва на фона на все по-голямата намеса на Вашингтон. Сделката, при която правителството пое 10% дял от компанията с 17% отстъпка спрямо пазарната цена, изглежда като символ на държавно „спасяване“. Но истината е, че държавата може да купи акции, може да стимулира чрез CHIPS Act, може дори да натисне за местно производство. Това, което не може да купи, е конкурентоспособност. Иновации не се създават със субсидии, а с години постоянни инвестиции, култура на риск и техническо превъзходство.

Финансовият аспект също е тревожен. В последните години Intel прегаря милиарди в опити да се върне в играта на foundry бизнеса — сегмент, където TSMC вече е монополист за най-модерните клиенти като Apple, Nvidia и AMD. Рентабилността пада, свободният паричен поток е под натиск, а капиталовите разходи растат. Всяка нова фабрика струва десетки милиарди долари и години работа. Дори с помощта на държавата времето работи срещу Intel.

Още по-опасно е, че технологичният пейзаж се промени. В ерата на AI, където Nvidia диктува правилата със своите графични процесори, Intel изглежда като компания, която още се опитва да защити старите си крепости в PC и сървърните чипове. Но тези крепости са под обсада. AMD печели пазарен дял в сървърите, ARM архитектурата завладява мобилния и все по-настъпателно навлиза в центровете за данни, а Apple вече проектира собствени чипове и елиминира зависимостта си от Intel.

Да, Intel опитва да се ребрандира като foundry гигант за американските клиенти и да създаде алтернатива на TSMC. Но трябва да си дадем сметка: в индустрия, където всеки нанометър изисква чудовищни инвестиции и перфектно изпълнение, догонването е почти невъзможно. Не е достатъчно да имаш политическата воля — трябва и технологичният капацитет.

Волатилността на акциите е отражение на това напрежение. Всеки нов ден пазарът се люшка между надеждата, че Intel ще бъде „спасена“ чрез държавни субсидии, и страха, че фундаменталният проблем — изоставането в производството — ще остане нерешен. Когато инвеститорите видят държавата да влиза като акционер, те се питат: „Това знак на доверие ли е или отчаян ход?“ Истината е по-близо до второто.

Символично е и напускането на ключови таланти. Най-добрите инженери в силициевата индустрия търсят компании, където могат да работят върху cutting-edge технологии. Днес това означава Nvidia, TSMC, ASML, дори стартъпи в RISC-V екосистемата. Intel вече не е естественото убежище за гениите на бъдещето. А без таланти няма технологии, без технологии няма клиенти, а без клиенти няма приходи.

Перспективите? Intel може да остане стратегически важна за САЩ. Ще получава подкрепа, ще има договори, ще играе роля в националната сигурност. Но като инвестиция тя е подложена на огромни рискове. Компанията изглежда все повече като символ на индустриалната политика, а не като технологичен лидер. И когато политиката определя посоката, а не пазарът, инвеститорите трябва да са нащрек.

Финансово, акциите на Intel изглеждат евтини спрямо историческите нива на P/E. Но понякога „евтино“ е синоним на „value trap“. Ако компанията не покаже реален технологичен пробив в следващите 2–3 години, рискът е, че ще остане в застой, а цената на акциите ще бъде натискана от разочарованието на инвеститорите.

В заключение: Intel не може да бъде спасен с чекове. Тази компания има нужда от технологична революция вътре в себе си. Докато тя не се случи, всяка държавна намеса ще бъде само временен морфин, който удължава живота, но не лекува болестта.