Томас Райт, научен сътрудник и директор на Проекта за международен ред и стратегия в Института Брукингс

Увеличаването на напрежението между Запада и Русия, а също така между САЩ и Китай излиза далеч извън рамките на съперничеството за индустриалните райони на Източна Украйна или за необитаемите скалисти острови в Южнокитайско море.

В основата на този спор става дума за това дали Русия и Китай ще успеят да създадат сфера на интереси в своето географско обкръжение. Русия се стреми да има влияние в страните от бившия Съветски блок, а Китай иска да прокара погранична пунктирана линия в Южнокитайско море и да я превърне в реалност.

Вече почти четвърт век САЩ се противопоставят на разпределяне на сферите на влияние във вида, в който те са съществували по време на Студената война. В действителност държавният секретар Джон Кери през 2013 г. дори официално отхвърли доктрината Монро. Президентите на САЩ един след друг говорят за "единна и свободна Европа" и за това, че държавите трябва сами да определят и да изграждат своите външни отношения.

Тази политика имаше реални последици, особено в Европа. След разпадането на Съветския съюз броят на членовете на НАТО се увеличи от 16 на 28 страни, а броят на страните в Европейския съюз нарасна от 11 на 28. Много е лесно обаче да се обявяваш срещу завръщането на сфери на влияние, когато нито едра голяма държава не се опитва активно да ги възстанови.

В момента Русия с методите на хибридната война се опитва да завладее територии в Европа, а Китай използва тактиката на териториалните претенции в Южнокитайско море. Русия и Китай са много различни страни, но тяхната стратегия за териториална експанзия поставя Вашингтон пред много остър проблем.

САЩ са последователни в своите изявления. Те са против промени в световния ред, но не е напълно ясно какво означава това. В Европа към днешна дата това означава наказание за Русия за превземането на украински територии. В Азия под това се подразбират дипломатически усилия за осигуряване на безопасността по море, но не и наказателни действия срещу Китай.

За да разберем как да сдържаме действията на Русия и Китай, трябва да осъзнаем един ключов момент, свързан с ревизионистката стратегия на териториална експанзия, обикновено ревизионистките държави посягат на онези интереси на своите съперници сред великите държави, които не са жизненоважни. Когато държавата-противник заплашва твоите жизненоважни интереси, е напълно разбираемо, че трябва да се даде отпор. Но какъв трябва да бъдат отговорните действия, когато спорът е за нещо, за което никога не си се замислял, а дори може и да не си чувал?

Естествено, словосъчетанието "нежизненоважни интереси" е малко заблуждаващо и може да бъде използвано само в този случай, ако гледаме на него тясно и изолирано от останалите фактори. Изключително важно е по какъв начин държавата увеличава своето влияние. Анексирането и непровокираното нахлуване са откровени нарушения на мира и заплашват жизненоважните интереси на САЩ. Нещо повече, макар малките островчета и късчета земи по отделно да нямат особено стратегическо значение, в съвкупност те придобиват много голяма ценност.

Въпросът е в това, че малката стратегическа ценност на спорната територия, за която се води борбата с ревизионистката държава, обикновено се струва на доминиращата държава обратно пропорционална на онези огромни разходи, която тя ще понесе, влизайки във война заради тази територия. В това се крие колосалното предимство на ревизионистката държава, която тя може да експлоатира безпощадно, ако не преминава определена граница. В края на краищата кой американски президент ще рискува да започне ядрена война заради Донбас?

Агресията не трябва да приема формата на открито нахлуване, в нея трябва да присъстват някакви други елементи като дипломация на принуждението в условия на "бедствено положение" на съгражданите на агресора, живеещи извън пределите на своите страни.

Това не е нов проблем. Това е класически ревизионизъм. Неговата цел се състои в това максимално да се затруднят действията по сдържане и да се подтикнат великите държави към разрешаването на споровете по дипломатически път, или да се ограничи тяхната ответна реакция, правейки я неефективна.

По тази причина Британската империя превърна политиката на компромиси за основа на своята голяма стратегия за половин век до нейния катастрофален провал в навечерието на Втората световна война. До 1938 г. във Великобритания гледаха много положително на омиротворяването и компромисите. Както написа историкът Пол Кенеди, това беше "политика, основана на тезата, че ако националните интереси не са изложени на сериозна заплаха, много по-изгодно е на Великобритания да урегулира споровете по мирен начин, като не прибягва до война".

Но пък повечето ревизионистки държави не са второто пришествие на нацизма, по тази причина урегулирането на проблемите чрез преговори дава по-големи шансове за успех за всички.

Джереми Шапиро от Института Брукингс привежда доводи в подкрепа на мащабното дипломатическо урегулиране с Русия, в рамките на което трябва да се признае особената ѝ роля в нейния регион, за да може тя в замяна да се откаже от военната агресия като метод за постигане на своите цели.

Професорът от Харвардския университет Стивън Уолт привежда доводи, че сдържането и сплашването са непродуктивни, а търсенето на компромиси е много по за предпочитане по отношение на такава страна като Русия на Путин, която в своите действия се ръководи от страх и собствената си беззащитност.

Австралийският стратег Хю Уайт заявява, че САЩ трябва да седнат на масата на преговорите с Китай и другите големи страни от Тихоокеанския регион, за да го поделят.

Но политиката на компромиси е лоша идея по редица стари и нови причини. Единственият път, когато такава политика е дала ефект, е бил в края на XIX век, когато Великобритания се е стараела да омиротвори САЩ. Но тя е проработила по една конкретна причина. Британската политика на умиротворение на САЩ определено не е удовлетворявала американците. САЩ просто са изхвърлили британците от Западното полукълбо. Тази история има щастлив край само, защото Вашингтон е действал в съответствие с дългосрочните интереси на Великобритания. Ако говорим по-конкретно САЩ са участвали в две световни войни на страната на Лондон. Американската хегемония се е оказала изгодна за Великобритания, макар да не е била изгодна за Британската империя.

За да говорим за прилагането на американския прецедент в случаите с Русия и Китай, ще трябва да повярваме, че тези две страни също искат да отстояват дългосрочните американски интереси, както това са направили САЩ с Великобритания. Но отговорът на този въпрос е известен предварително. Ако съществуваше, макар и малка надежда, че в случай на утвърждаване на демокрацията в Русия и Китай, те ще се придържат към правилата на международния ред, то няма никакво основание да мислим за това, че днешната руска диктатура и китайският авторитарен режим ще постъпят така. По-скоро, те постепенно ще развиват постигнатия успех и ще отправят предизвикателства към регионалния ред в Европа и Азия.

Втората причина, поради която политиката на компромиси не може да проработи, е нова. Ние живеем в постколониален свят и угнетените народи повече не са разменна монета според желания на великите сили.

В свят, където преобладава демокрацията, САЩ не могат просто така да седнат на масата за преговори със своите съперници и да пренапишат бъдещето на независимите държави и техните народи.

Ако политиката на приспособяване и компромиси е нежелателна, то как САЩ и техните съюзници ще могат да сдържат съвременния ревизионизъм?

Вашингтон трябва категорично да покаже, че териториалната експанзия ще има дългосрочни негативни последици за агресора. /БГНЕС