Снимка: iStock

Когато Доналд Тръмп и Си Дзинпин се срещнат във Вашингтон, официалният дневен ред ще бъде достатъчно широк: търговия, мита, редкоземни елементи, Тайван, Иран и технологичните ограничения между двете най-големи икономики в света. Но зад голяма част от тези теми вече стои един общ въпрос. Съединените щати и Китай се опитват да определят кой ще контролира инфраструктурата на следващата технологична епоха, а изкуственият интелект постепенно се превръща в центъра на това съперничество. Срещата едва ли ще произведе голямо споразумение за AI. По-важното е, че самият AI вече е достатъчно стратегически важен, за да бъде обсъждан директно от лидерите на двете държави. Reuters също поставя изкуствения интелект сред ключовите теми на срещата, наред с търговията, критичните суровини и технологичните ограничения.

Това е качествено различна ситуация от технологичното съперничество между Вашингтон и Пекин отпреди няколко години. Тогава спорът беше концентриран около Huawei, 5G, телекомуникационната инфраструктура и достъпа до полупроводници. Сега чиповете са само един слой от много по-голяма система. За изграждането на конкурентоспособен AI са необходими усъвършенствани полупроводници, огромни центрове за данни, електроенергия, капитал, модели, софтуер, инженери и достъп до достатъчно голяма потребителска база. Контролът върху отделните компоненти се превръща в геополитически инструмент, а ограниченията върху тях вече не могат да бъдат разглеждани отделно от икономическата политика.

Съединените щати влизат в това съперничество с очевидно преимущество в най-мощната изчислителна инфраструктура и водещите лаборатории. OpenAI, Anthropic и големите американски технологични компании продължават да разработват част от най-напредналите модели, а според цитираните от Barron’s оценки САЩ контролират около 75% от глобалната изчислителна мощност, използвана в тази надпревара. Американската стратегия през последните години логично се концентрира върху запазването на тази преднина чрез ограничаване на китайския достъп до най-напредналите полупроводници и оборудването, необходимо за тяхното производство.

Проблемът за Вашингтон е, че технологичната история рядко приключва с това кой притежава най-мощния продукт в определен момент. Китай реагира на ограниченията чрез различна стратегия. Недостигът на достъп до най-мощните чипове създаде силен икономически стимул китайските компании да разработват по-ефективни модели, да намаляват разходите за обучение и използване и да ускоряват развитието на собствена полупроводникова екосистема. Вместо да разчита единствено на абсолютното технологично лидерство, Пекин поставя по-голям акцент върху евтини модели, отворени архитектури и широко международно разпространение.

Това може да се окаже една от най-важните структурни разлики между двете стратегии. Америка се стреми да контролира технологичната граница. Китай има стимул да контролира разпространението. Ако американските модели останат най-мощните, но китайските се окажат достатъчно добри, значително по-евтини и по-лесни за внедряване, победителят в глобалната AI икономика няма непременно да бъде определен единствено от резултатите на тестовете за производителност. Африка, Азия, Латинска Америка и голяма част от развиващите се пазари могат да предпочетат технологията, която е по-достъпна и може да бъде внедрена без огромна изчислителна инфраструктура.

Това обяснява защо битката за AI постепенно започва да прилича повече на борбата за технологични стандарти, отколкото на обикновено състезание между компании. Както отбелязва цитиран в Barron’s експерт от Center for Strategic and International Studies, държавата, която успее да разпространи и утвърди своята технология по света, може да получи огромна икономическа изгода и да постави конкурента си в по-неблагоприятна позиция. Когато държави, компании и институции изградят приложенията, данните и инфраструктурата си върху определена технологична екосистема, преминаването към друга става все по-скъпо. AI може постепенно да създаде същия тип зависимост, който операционните системи, облачните услуги и полупроводниковите архитектури създадоха през предишните технологични цикли.

Редкоземните елементи също трябва да бъдат разглеждани през тази призма. Китай разполага със силни позиции в добива и особено в преработката на критични минерали, докато САЩ контролират значително по-голяма част от върховата изчислителна инфраструктура. Така се оформя своеобразна взаимна технологична зависимост. Вашингтон може да ограничава достъпа до най-напредналите чипове и оборудване. Пекин разполага с лостове върху части от веригата за критични суровини. И двете страни се опитват да използват временното си преимущество, за да изградят независимост точно там, където в момента са уязвими.

Затова сегашното примирие между САЩ и Китай не трябва непременно да се интерпретира като намаляване на стратегическото съперничество. Reuters посочва, че двете икономики продължават да изграждат отделни технологични екосистеми, въпреки че финансовите връзки между тях остават значителни. Американски банки продължават да участват в китайски технологични IPO-та, а капиталът все още преминава между двете системи. Това създава необичайна конструкция: политическата система се движи към технологична автономия, докато капиталовите пазари продължават да намират начини да участват в растежа и от двете страни.

Към икономическата конкуренция вече се добавя още един проблем, който нито Вашингтон, нито Пекин могат напълно да решат самостоятелно: безопасността. Американската страна е предложила двустранен механизъм за уведомяване при значими рискове и инциденти, свързани с AI, като идеята е част от опит за по-структуриран диалог по въпросите на националната сигурност и прозрачността. Засега няма формално договорен форум, а реакцията на Пекин остава неясна. Това показва колко ниска всъщност е началната точка. Двете най-мощни AI държави в света все още се опитват да установят дори механизма, чрез който да разговарят при сериозен технологичен инцидент.

Възможността за голямо споразумение остава ограничена и по друга причина. AI е много по-труден за контролиране от ядрените оръжия. Ядрената инфраструктура изисква специфични физически съоръжения, материали и системи, които могат поне частично да бъдат наблюдавани. Един AI модел е софтуер. Той може да бъде копиран, модифициран, разпространяван и комбиниран с други системи. Изчислителната инфраструктура може да бъде проследявана до известна степен, но способностите на самия модел се развиват бързо и невинаги са прозрачни дори за неговите създатели. Затова идеята за режим, подобен на инспекциите при ядрените оръжия, засега изглежда далечна.

По-реалистичният резултат от срещата би бил много по-скромен: продължаване на диалога, дефиниране на общи категории риск и евентуални механизми за уведомяване при сериозни инциденти. Съществува и вече установена област, върху която двете страни могат да стъпят: принципът AI да не бъде включван във веригата за вземане на решение за използване на ядрено оръжие. Оттам разговорът би могъл постепенно да се разшири към неволни кибератаки, загуба на човешки контрол върху автономни системи или използването на AI за подпомагане на разработването на биологични заплахи. Но дори подобни ограничени договорености ще изискват ниво на доверие, което в момента трудно съществува между Вашингтон и Пекин.

Икономическият залог обяснява защо компромисът е толкова труден. Morgan Stanley оценява потенциалния краен адресируем пазар на AI на около $40 трилиона според цитираната от Barron’s оценка. При подобен мащаб технологичното лидерство вече не означава просто по-високи печалби за няколко компании. То може да определя производителността, индустриалната конкурентоспособност, военните способности и глобалното влияние на цели икономики. AI се превръща едновременно в технология с общо предназначение и стратегическа инфраструктура.

Присъствието на ръководители от водещите технологични компании около държавната визита също е показателно. Barron’s посочва сред очакваните гости на държавната вечеря Сам Алтман, Дженсън Хуанг, Сундар Пичай, Джеф Безос и Кристиано Амон. Това не означава, че компаниите определят държавната политика, но показва колко трудно вече могат да бъдат разделени технологичната, икономическата и геополитическата власт. За американската страна Nvidia, OpenAI, Google и останалата технологична екосистема са едновременно частни компании и важна част от националното технологично преимущество.

За инвеститорите това променя начина, по който трябва да се мисли за AI темата. Първата фаза на бума беше концентрирана върху търсенето на графични процесори, центрове за данни и огромните капиталови разходи на технологичните гиганти. Следващата фаза може все повече да зависи от политиката: кой има достъп до чипове, къде могат да бъдат продавани, кои модели могат да бъдат използвани, какви ограничения ще бъдат наложени върху инвестициите и коя технологична екосистема ще бъде предпочетена от държавите извън двата големи блока. Геополитиката вече не е външен риск за AI инвестиционната теза. Тя постепенно става част от самата теза.

Срещата между Тръмп и Си едва ли ще реши тези въпроси. По-вероятната непосредствена цел е да бъде запазена достатъчно стабилна връзка между двете държави, така че конкуренцията да остане управляема. И за Вашингтон, и за Пекин времето има стойност. САЩ искат да укрепят веригите си за критични суровини и да запазят преднината в изчислителната мощност. Китай иска да намали зависимостта си от американските полупроводници и да продължи да подобрява собствената технологична инфраструктура. Стабилността не прекратява състезанието. Тя позволява на двете страни да се подготвят за следващия му етап.

Затова най-важното от срещата може да не бъде конкретно споразумение за AI. По-важно ще бъде дали Вашингтон и Пекин успяват да създадат минимални правила, при които съперничеството да не се превърне в неконтролируема технологична конфронтация. За първи път от десетилетия две велики сили се конкурират не просто за територия, ресурси или индустриално производство, а за контрол върху технология, която потенциално може да промени производителността на почти всяка останала индустрия.

В този смисъл въпросът кой ще „спечели AI“ вероятно е прекалено опростен. Америка може да запази лидерството при най-мощните модели и изчислителната инфраструктура, докато Китай изгради огромна екосистема от по-евтини отворени модели и ги разпространи в развиващия се свят. Възможно е да се появят две частично разделени технологични системи, всяка със собствени чипове, модели, облачна инфраструктура, стандарти и политически съюзници.

Срещата във Вашингтон е важна именно защото тази архитектура все още не е окончателно изградена. Чиповете, редкоземните елементи и търговските ограничения са непосредствените инструменти на конфликта. AI е по-големият залог. Решенията, които САЩ и Китай вземат през следващите няколко години, могат да определят не просто кой ще създава най-добрите модели, а върху чия технологична инфраструктура ще работи значителна част от световната икономика.

Материалът е с аналитичен и информационен характер и не представлява политическа позиция или препоръка за покупка или продажба на финансови инструменти.