Снимка: iStock

Заетостта е близо до исторически върхове. Заплатите продължават да нарастват. Борсовите индекси се движат около рекордни нива. И въпреки това милиони европейци имат усещането, че постепенно изостават финансово. Обяснението може би се крие в нов тип рецесия, която не се вижда в БВП, не се отчита в статистиката за безработицата и рядко попада във водещите икономически заглавия.

В продължение на десетилетия икономическият напредък следваше сравнително предвидима логика. Когато икономиката растеше, компаниите наемаха повече служители. Когато пазарът на труда се затягаше, заплатите започваха да се повишават. А когато доходите нарастваха, домакинствата постепенно подобряваха жизнения си стандарт. Тази връзка никога не е била съвършена, но беше достатъчно стабилна, за да формира очакванията на поколения европейци. Повечето хора вярваха, че ако работят повече, повишават квалификацията си и увеличават доходите си, ще могат да живеят по-добре от родителите си.

Днес тази връзка започва да се пропуква.

На пръв поглед европейската икономика изглежда относително стабилна. Безработицата в много държави остава близо до най-ниските си нива от десетилетия. Компаниите продължават да изпитват недостиг на работна сила. Заплатите в еврозоната нарастват с приблизително 3–4% годишно, а в някои страни от Централна и Източна Европа ръстът е дори по-висок. Финансовите пазари до голяма степен преодоляха шока от пандемията, енергийната криза и агресивния цикъл на повишаване на лихвите. Ако човек гледа единствено официалните показатели, би могъл да заключи, че европейската икономика се намира в добро здраве.

Реалността на домакинствата обаче разказва различна история.

От Берлин до Барселона, от Париж до Прага и от Амстердам до София все по-често се чува едно и също оплакване. Хората работят. Получават по-високи заплати от преди няколко години. Много от тях дори са подобрили професионалната си позиция. И въпреки това изпитват усещането, че парите им стигат за по-малко. Големите покупки се отлагат. Спестяванията се натрупват по-бавно. Покупката на жилище изглежда все по-недостижима. Финансовата сигурност, която преди се е възприемала като естествена част от живота на средната класа, започва постепенно да се превръща в лукс.

Причината е проста. Хората не живеят в БВП. Те живеят в собствените си бюджети.

Именно там се крие разликата между икономическата статистика и ежедневния живот.

Един от най-често използваните аргументи срещу тезата за влошаващия се жизнен стандарт е фактът, че заплатите действително растат. Това е безспорно вярно. Но има огромна разлика между ръст на доходите и ръст на покупателната способност. Домакинствата не потребяват заплати. Те потребяват това, което заплатите могат да купят.

Представете си семейство, чиито доходи са нараснали с 20% през последните няколко години. На теория това изглежда като сериозен напредък. Но ако разходите за жилище са се увеличили с 40%, хранителните продукти с двуцифрени темпове, застраховките с 20–30%, а енергията остава чувствително по-скъпа от нивата преди кризите от 2021–2022 г., реалният резултат може да бъде обратен. Семейството получава повече пари, но разполага с по-малко свободен ресурс след покриване на основните си нужди.

Точно това усещане изпитват милиони европейци днес.

Най-ясно този процес се вижда при жилищата. Данните на Евростат показват, че между 2010 и 2024 г. цените на жилищата в Европейския съюз са се повишили средно с около 53%. За същия период наемите са нараснали с приблизително 25%, а общата инфлация е около 39%. С други думи, жилищата не просто са поскъпнали. Те са поскъпнали по-бързо от общото равнище на цените и в много случаи значително по-бързо от доходите.

Още по-важното е, че тенденцията не е приключила. През последното тримесечие на 2025 г. цените на жилищата в ЕС продължават да растат с около 5.5% на годишна база, докато наемите се увеличават с над 3%. В Испания ръстът на жилищните цени надхвърля 12%, което е повече от два пъти над средното за еврозоната. Подобни процеси могат да бъдат наблюдавани в части от Нидерландия, Португалия и редица пазари в Централна Европа.

Това не е просто проблем на имотния сектор. Това е проблем на цялата икономика.

Жилището обикновено е най-големият разход в бюджета на едно домакинство. Когато този разход започне да поглъща все по-голяма част от доходите, всяко друго финансово решение става по-трудно. Спестяването за пенсия се отлага. Инвестициите намаляват. Потреблението се свива. Решението за създаване на семейство се отлага. Натрупването на богатство става по-бавно и по-трудно.

Тук се появява и друг важен проблем – разликата между официалната и усещаната инфлация.

Официалните инфлационни показатели са създадени така, че да измерват средното движение на цените в икономиката. Те са изключително полезни за централните банки и икономистите, но не винаги описват реалността на конкретното домакинство. Семейство с две деца в Мюнхен не живее по същия начин като пенсионери в Южна Франция. Наемател в Амстердам не усеща същата инфлация като собственик на жилище в Италия. Разходите за образование, здравеопазване, транспорт и жилище имат различна тежест за различните хора.

Затова и все по-често се наблюдава явление, при което официалната инфлация показва едно число, а домакинствата усещат съвсем друго. Това не означава, че статистиката е грешна. Означава, че средният показател не успява да улови индивидуалния опит на милиони семейства.

Исторически Европа се отличаваше със силна и стабилна средна класа. Средният доход позволяваше покупка на жилище, създаване на семейство, образование за децата и натрупване на спестявания. Именно тази формула превърна европейския социален модел в един от най-успешните в света.

Днес обаче този модел е под натиск.

Проблемът не е масова бедност. Проблемът е постепенното ерозиране на покупателната способност. Милиони хора продължават да имат прилични доходи. Те работят, плащат данъци и участват активно в икономиката. Но срещу тези доходи получават все по-малко икономическа стойност.

Това е фундаменталната разлика.

Не наблюдаваме срив на доходите.

Наблюдаваме срив на това, което доходите могат да осигурят.

Допълнително напрежение създава и фактът, че цените на активите често растат по-бързо от заплатите. Жилищата поскъпват. Финансовите пазари се покачват. Собствениците на активи увеличават богатството си. Хората, които разчитат основно на трудови доходи, често изостават. Така постепенно се оформя ново разделение – не между богати и бедни, а между хора, които притежават активи, и хора, които разчитат основно на заплата.

Енергията остава другият голям фактор зад този процес. Макар цените на петрола и газа да са далеч под екстремните си върхове от 2022 г., те продължават да оказват влияние върху почти всяка част от икономиката. Транспортът, производството, храните и логистиката остават силно зависими от енергийните разходи. Всеки нов геополитически шок в Близкия изток има потенциала отново да ускори инфлационния натиск и да удължи периода на високи разходи за домакинствата.

Всичко това води до един важен извод.

Европа вероятно не се намира в класическа рецесия. Безработицата не расте драматично. Производството не се срива. Икономиките продължават да функционират. Но все повече хора изпитват усещането, че работят повече, а постигат по-малко.

Именно затова може би е време да започнем да говорим за нов тип икономическа реалност – рецесия на покупателната способност.

Това е рецесия, която не се вижда в БВП.

Не се вижда в борсовите индекси.

Не се вижда в корпоративните печалби.

Но се вижда във всеки семеен бюджет.

Историята показва, че обществата могат да понесат инфлация, високи лихви или дори периоди на слаб растеж. Много по-трудно обаче се понася усещането, че икономическият напредък вече не води до личен напредък. А именно това усещане започва все по-силно да определя живота на милиони европейци.

И ако има едно икономическо предизвикателство, което вероятно ще доминира следващото десетилетие, то не е дали Европа ще расте.

Истинският въпрос е дали този растеж отново ще стане видим в живота на хората, които го създават.