Снимка: iStock

Точно когато изглеждаше, че Вашингтон и Пекин търсят изход от новата тарифна ескалация, Белият дом завъртя непредвидимия кран: „готварските масла“. Заплахата на президента Тръмп да прекрати търговията с Китай „всичко, което има общо с олио“ звучи нишово, но ударът е насочен в центъра на политическата сцена – към фермерите и към веригата за „зелени“ горива в САЩ. На повърхността това е реплика на китайския бойкот на американска соя. В дълбочина това е сигнал, че инструментариумът на търговската война се разширява: от редки метали и чипове към биогорива и хранителни суровини.

Защо именно използваното олио и растителните масла? Защото през последните две години САЩ превърнаха олиото в суровина за възобновяем дизел, а вносът от Китай избухна – стимулиран от щедри данъчни кредити и от недостиг на домашна суровина. Фермерите, които искат повече преработка на американска соя вместо азиатско UCO (used cooking oil), от месеци настояват за „преграда“. Регулаторът вече затвори част от данъчните вратички, но президентският лост е по-къс и шумен: забрана или мита за масла и производни, аргументирани като реципрочност. Пазарът веднага го прочете като двоен ход – подкрепа за Средния запад и натиск към Пекин точно когато последният затяга износа на редкоземни и намеква за нови такси в логистиката.

Финансовият ефект не е само на думи. Акциите на големите преработватели на маслодайни култури скачат, защото виждат по-скъп внос и по-висока премия за местно производство. Индексите, които сутринта се колебаеха между мита и лихви, реагират нервно: кратък обрат към риска след „меките“ нотки от Фед, после отново поглед към заглавията за търговията. Това е новата механика на 2025: централните банки снижават основната ставка, но Белият дом повишава търговската несигурност. В резултат множеството на оценките остава високо, а волатилността – политическа.

Икономическият канал е по-широк, отколкото изглежда. Забрана за китайско олио и UCO не означава просто по-скъп кетчуп или пържени картофи. Това пренарежда потоците към рафинериите за възобновяем дизел, променя маржовете на биогоривните проекти по Западното крайбрежие и отваря ниша за латиноамерикански и европейски суровини. Паралелно, Китай може да отвърне по вертикала – не с огледални мита, а с административни трикове: забавяне на сертификати, точково затягане в пристанищата, проверка на „следата“ на суровината. Когато политиката влиза в складовете и лабораториите, трансакционните разходи скачат; когато трансакционните разходи скачат, инфлационният импулс се връща, но на места, които не улавяме в заглавията.

Политическият сигнал е ясен: „фермерите са приоритет“. Китай от своя страна играе по дългата страна – отказ от покупки на соя в чувствителни моменти и дисциплина на държавните фирми. Тази симетрия държи трюма на глобалната търговия под налягане: соя ↔ олио, редкоземни ↔ чипове, пристанищни такси ↔ достъп до пазара. Изтичането на тарифното примирие (10 ноември) не е срок в календара; то е крайна точка в преговорната геометрия. До тогава всяка нишова мярка – дори „само“ за UCO – става залог на масата.

Инвеститорският прочит? В краткосрочен план: ротация към „домашни печеливши“ в агро и рафиниране, плюс нервност в ритейл канала, където цената на мазнините е вход за десетки продукти. В средносрочен план: по-висока вероятност за „разкачване“ в биогоривата – повече локални вериги, по-малко глобален арбитраж. Това повишава устойчивостта, но и цената. А на ниво макро – още един пример как фискът (подкрепи и мита) и търговията (ограничения и лицензиране) могат да неутрализират облекчението от по-ниски лихви. Когато цената на парите пада, а цената на снабдяването се вдига, индексите могат да стоят високи, но маржовете стават чувствителни към всеки логистичен „шум“.

Историята помни подобни „нишови“ линии на фронта: от пилешките „крилца“ в трансатлантическите спорове до сагите с банани и захар. Първо изглеждат като дребни странични битки, после се оказват удобни лостове за натиск – защото бързо се пренасят през веригите на стойност. Разликата през 2025 е, че те не живеят самостоятелно – вързани са към мегатеми като редки метали, чипове, киберсигурност и „декарбонизация“. Едно административно изречение за олиото променя очакванията за капацитета на възобновяем дизел; това променя очакванията за рафинерни смеси; това се връща като ценова еластичност в храната. Ефектът на доминото е фино, но скъпо.

Философският финал е прост: пазарите приемат тарифите, докато смятат, че са временни и пресметнати. Потребителят приема по-висока цена, докато вярва, че е „за кауза“ и че алтернативите работят. Но когато „временните“ мерки се превърнат в логистика и стандарти, започва истинската сметка – не в заглавията, а в касовия бон. Победител не е този, който говори най-силно за „реципрочност“, а този, който превърне снабдяването в предвидима система и запази цената поносима за домакинствата. Политиката печели избори; логистиката печели инфлацията.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.